Отговорността за незаконни актове и действия на държавни органи

За вреди отговорност носи Държавата съгласно общия принцип на чл.7 от Конституцията на Република България /КРБ/, чиито норми имат непосредствено действие съобразно разпоредбата на чл.5, ал.2 от върховния акт. Отговорността по посочената норма може да се реализира както пряко срещу Държавата като частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, предвид че  и в двата случая задължението за обезвреда настъпва единствено в имуществения патримониум на Държавата. Някои тези частни случаи са уредени в специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, който разграничава основанията за отговорност според вида на държавната дейност. За дейността на администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия или бездействия, а за дейността на правозащитните органи е предвидена отговорност само за изрично описаните в чл.2 действия. Извън хипотезите на чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ, отговорността за незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство. Поради това и е допустимо отговорността по чл.7 от КРБ да се осъществи и по реда на чл.49 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, както срещу Държавата, така и срещу съответното държавно учреждение. Според цитираната разпоредба този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: възлагане на работа; осъществен фактически състав по чл.45 от ЗЗД от физическото лице, което е пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/; вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното според разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, визирани в член 154, алинея 1 от Гражданския процесуален кодекс.

Тази статия не представлява правно становище или правен съвет, свързан с конкретна ситуация или субект. За правна помощ по казус следва да бъде проведена правна консултация с адвокат.